Чуваш ли я?
…
Болката ми. Пак се е завърнала и не ме оставя. Чувам ехото ѝ от дълбините на душата си. Заселила се е там и ме яде отвътре. Като вирус заразява съществуването ми. Храни се със силите, вдъхновението и мечтите ми.
Виждаш ли ги?
…
Сълзите ми!
Плача за това, което не се случи. Плача за това, което виждах в ума си; това, което случвах с копнежите си и това, на което не вдъхнах живот. Така се случва – започваш, а по пътя губиш себе си. Хензел и Гретел ронеха хляб… аз отронвах от мечтите си от същността си. Пред мен е бъдеще без пътека и минало с еднопосочно движение.
Усещаш ли вкуса му?
…
На разочарованието!
Горчи…чак нагарча. Основната подправка в ястието на живота ми. Съдбата ме пари. Прегорях възможностите. От надеждата има само угризки, които събуждат апетита ми и ме оставят още по-гладна – за смисъл.
Надушваш ли ги?
…
Не е нужно да ми отговаряш. Знам, че даже не подозираш за тях. Нито чуваш как болката ми вие. Нито виждаш сълзите, които не изплаквам. Нито усещаш вкуса на разочарованието ми. Те са невидими за теб. Нося ги в себе си и всяка сутрин се събуждам, а те ме чакат. Вечер си лягам, а те заспиват до мен. Навсякъде са…
Болката, сълзите и разочарованието ми!
–Утопия–