Харесваше дъждовни дни – пороят на неизплаканите ѝ сълзи.
Разхождаше се по мокрите улици и гледаше хората около себе си. Всички се плъзгаха по повърхността на нещата и пропадаха в дупката на съществуване лишено от смисъл. Утопия не беше, като тях. Душата ѝ гладуваше за същината. Беше пълно с хора, които доброволно предаваха себе си за притежания. Утопия можеше да изтърпи всичко. Не можеше да приеме единствено опцията за нечие присъствие на цената на собственото си отсъствие. Във време, в което всички продаваха себе си, тя отчаяно се бореше да съхрани същността си. Животът ѝ беше отнел достатъчно. Беше свикнала да носи белезите си и да изпитва болката на раните, които не зарастваха. Бяха си нейни – никой не знаеше за тях, защото не бяха видими. Бяха белязали душата ѝ и тя често кървеше.
Тогава имаше нужда да остане сама – не от егоизъм, а за да се погрижи за тях. Да ги успокои и да намали болката. Тя беше пронизваща и нямаше лек за нея. Утопия беше открила няколко обезболяващи – книгите, самотата, кафето и разходките. Явно и тази вечер я болеше и се опитваше да притъпи чувството… жалко, че действието на обезболяващото не траеше дълго… и тази вечер, зад вратата на стаята си, Утопия отново щеше да легне до болката си – вероятно отново нямаше да я остави да заспи…
–Утопия–