Има моменти, в които целият ти свят се раздробява на парченца. Отвън е пълна тишина. В теб всичко се сгромолясва и кънти. Чувствата крещят в душата ти, а отвън всичко е непокътнато. Вървиш изправена. Вперила поглед в далечината. Никой не забелязва какво се случва в теб. Само ти усещаш тежестта в гърдите и как болката, която се опитваш да не показваш, сякаш е заседнала на гърлото ти и те задушава. Усещаш как чувствата ти искат да се излеят като река през очите ти, но продължаваш гордо да вървиш. Не забелязваш нищо и никой. Живееш в мислите си. Опитваш се да ги подредиш. Да успокоиш чувствата си и да намериш сили – да продължиш напред. Никой не усеща бурята в душата ти. Само понякога, когато наистина много ти тежи, другите виждат как няколко сълзи се изплъзват от очите ти – като кристална чаша която неловко си изпуснал – и се разбиват на пода. Само понякога, когато толкова усилено се опитваш да скриеш хаоса в душата си, чувствата умело успяват да се преродят в сълзи.
–Утопия–