Върна се. Усещам приъствието ѝ. Винаги, когато ме навестява, пулсът ми се ускорява. Сякаш съзнанието ми е помрачено и не мога да мисля. Страх изпълва цялото ми съществуване. До преди миг бях силна, а сега усещам как слабостта се настанява в тялото ми. Изцежда всяка капка смелост и надежда.
Върна се- болката. Всеки път е различна. Маскира се и се опитва да ме заблуди. Да ме накара да я допусна до себе си. Преоблича се и се приближава към мен. Точно когато съм на път да се разкрия; моментите, когато свалям всички прегради и съм истинска, тя сваля маската. Усмихва се лукаво и погледът ѝ крещи, че няма изход. Сега сме само аз и тя. И няма никакво значение кой е наоколо. Трябва да се изправя пред нея. Ден след ден я отбягвам и се плаша, че не съм достатъчно силна, за да я погледна в очите, да изпитам тежестта на нейното присъствие.
Страхувам се, че когато тя е наоколо губя разсъдъка си. Губя способността си да се справям с предизвикателствата и се смалявам до размерите на едно уплашено същество, готово да коленичи пред нея, само за да я накара да си тръгне. Само, за да ми даде още малко време. Време, в което се заблуждавам, че ще се почувствам готова да се изправя пред нея. Да ѝ кажа всичко, което прикривам и да ѝ докажа, че аз съм господар в собствения си живот. Време, което ме кара да мисля, че получавам преднина, до момента, в който тя не се промъкне обратно в живота ми. Време, което мисля, че печеля, а в действителност губя.
Преследваме се през пътеките на живота. Играем танго, в което се гоним взаимно, а накрая аз винаги се пречупвам и падам в ръцете ѝ.
-Утопия–