Ден, в който каня себе си на среща. Виждам отражението си и сълзите се стичат по очите ми. Липсвах си. Имах нужда да съм важна. Не за друг, а за себе си. Помня как преди намирах време. Намирах време да стана рано сутринта и да си подаря едно утро. Утро лишено от претенции за изключителност, но изпълнено с тишината на собственото ми присъствие. Да постоя спокойно на прозореца и да дочакам изгрева. Да се почувствам така сякаш слънцето изгрява само за мен – за да ми даде възможност да изживея още един ден от живота си. Да си направя кафе – това, което отдавна спрях да пия. Не ми липсва вкуса. Липсва ми просто емоцията на това да пиеш кафе. Сякаш беше някакво събитие, което винаги носеше със себе си аромат на току що смлени зърна. Да отворя една от новите си книги – да тогава ги четях и нямах такава купчина от страници, които ме чакат. Дано не ми се сърдят. Не че не искам да ги прочета. Просто те са част от мен, а аз някак спрях да имам време за себе си. Липсва ми да се разходя в парка – сама – не защото няма кой да поканя, а просто защото нямам нужда от никой. Чувствам се завършена и нямам нужда някой да запълва празнотите ми.
Ден, в който каня себе си на среща. Бях забравила колко е хубаво да си специален – за себе си. Да си подариш една вечер, в която да не бързаш. Вечер, в която няма значение колко e-mail-а чакат, колко задачи има в календара ми или кой ми е сърдит, че не съм му обърнала внимание. Вечер, в която само настоящето има значение. Само аз и моето присъствие.
Отстрани може да изглежда егоистично, но вътрешното усещане е за свобода. Свобода от данъка обществено мнение, свобода от егото, което крещи за внимание. Няма значение кой какво мисли. Важно е, че за първи път от доста време се чувствам цяла. Чувствам се себе си. Чувство, което не искам да оставя на крилете на спомена. Чувство, което искам да поканя и да взема със себе си. Да се приберем заедно и винаги да е до мен. Да знам, че в моментите, когато външният свят ме притиска аз имам място, вътре в себе си, където свободата лежи непокътната. Да знам, че външните обстоятелства не ме определят и че каквито и бури да има в живота ми, вътрешно усещам мир и вяра – не в нещо или някой. Просто вяра в себе си. Това усещане, че си достатъчно силна, за да устоиш на всеки удар, да преодолееш всяко предизвикателство.
Седях и гледах отражението си. Външно бях различна. Другите не го долавяха, но в погледа ми липсваше нещо. Имаше една болка, която замъгляваше игривия и жизнен поглед, който имах. Ако можех, точно в този момент щях да се прегърна и да си кажа, че всичко ще се оправи. Щях да си кажа, че сега съм тук и няма да позволя да затъвам повече. Бях тук и вече бях силна. Всичко може да се промени. Трябваше ми само време.
Вечер, в която поканих себе си на среща. Вечр, в която нямаше нужда от думи. Стоях и наблюдавах. Изучавах образа си, отражението си. Опитвах се да видя в какво се бях преърнала и да разбера какво ме накара да стигна до тук. Вечер, в която за първи път от доста време не винях себе си. Не се ругаех и не се смятах за недостатъчно. Просто се наблюдавах и се приемах. Наблюдавах се така, както когато се учиш да обичаш някого или нещо. Или по-скоро се опитваш да си спомниш как се обича. Изучаваш го и се опитваш да извикаш спомена за това, което те накара да се влюбиш. Да извикаш емоции, за които отдавна не оставяш място в живота си. Не защото ги няма, а защото ти не им позволяваш да съществуват. Ти не им отваряш пространство и не им даваш среда, в която да ги има.
Вечер, в която поканих себе си на среща. Вечер, в която се уча да обичам себе си. Отново.
–Утопия–