Ходеше и си мислеше… „Колко силна съм била днес, преди година, за да намеря сили да продължа.“ Походката ѝ беше уверена. Създаваше впечатление на човек, който имаше всичко.
Крачеше уверено, но бавно. Като че не отиваше никъде и като че никой не я чакаше.
Изглеждаше все едно е изпреварила времето и сега няма за къде да бърза… беше оставила всички и всичко зад гърба си и вече нямаше нужда от време. Нито пък то от нея.
Дали тази цялостност и пълнота, които самотното ѝ присъствие излъчваха, не бяха точно това, което ѝ даде кураж да продължи… миналата година… със знанието, че няма нужда нито от Него, нито от който и да било… стига да имаше Себе си!
–Утопия–