Юли е събрал всичката ми болка. Чувствата ми натежават и всеки миг ще се излеят от очите ми. Толкова години минаха и времето заличи всички следи, че някога ни е имало – останаха само белезите в душата, които всяко лято ми напомнят как боли разбитото сърце. Сядам на земята до прозореца и дълго съзерцавам навън. В ръцете си държа един червен тефтер – нищо друго не е същото. Само червеният тефтер, който побира всичкото ми мълчание е останал. Отварям последната празна страница. Химикалът в ръцете ми притреперва. Усещам, че чувствата ми искат да се излеят върху празната страница, а аз просто не намирам сили да започна.
Днес и думите мълчат. Точно, както мълчахме аз и ти при последната ни среща. Когато исках да ти кажа толкова много неща, но дали от безсилие или от дълбокото знание, че нищо не може да задържи човек, който не обича и е решил да си тръгне – не издадох звук.
Всичко, което остана е споменът за онази последна прегръдка – от тези, които не сближават хората, а сякаш колкото по-силно притискаш някой, толкова повече усещаш колко сте далеч един от друг и как пропадаш в бездната помежду ви.
Минаха толкова много години и никога не посмях да те потърся. Дали, защото се страхувам да разбера, че си обичал и след мен или защото и аз намерих сили да продължа…
Времето заличи всички следи, че някога ни е имало…
… и все пак, всяко лято отварям червения тефтер и ни разказвам. Пиша, а когато не намирам сили да те разкажа – оставям многоточия. В тях е събрана всичката ми болка – досущ като правата линия на сърдечния ритъм. Многоточия, така че всеки, който чете за нас, да усеща миговете, в които нещо в мен умира.
Отварям на последната празна страница и дълго се колебая какво да напиша. После решавам, че ще я оставя така. Да напомня за нас двамата – за всичко неизказано; за недовършената любов и за празнотата, която остави.
Юли е и днес отново ще пиша с многоточия…
–Утопия–