Те всички идват и ти обещават всичко. Проправят си пътека във живота ти. Влизат на дълбоко и се настаняват там. А после… образът им избледнява. Или може би от обич си ги виждала погрешно. Те всички идват и ти обещават всичко. Изпълват те с надежда, вяра и очакване. А после всичко взимат. Остава само празнота. …
Избягвам да посещавам тези места, а още по-рядко се задържам. Но понякога толкова много ме привличат. В дните, в които искаш да се смалиш или пък да изчезнеш, защото имаш чувството, че всички виждат това, което ти усещаш. В такива дни, смирено се завръщам – към онази част от себе си, която винаги боли. Понякога …
Вечер, в която стаята е празна. Седнала съм на ледения под – сякаш се надявам студа да притъпи чувствата ми. Сама съм. Още те няма и знам, че тази вечер няма да се прибереш. Няма да се върнеш от работа и да звъннеш на звънеца, за да знам, че си вкъщи. Сама съм и компания …
И небето плаче събира всички неизплакани сълзи и ги връща на земята. Болката е само миг липсата ти вечна. Каня те във моя свят, пълен е със спомени. За бъдещето сила не остана. Птиците тъгуват, усещам го в гласа им. Пролетта изгуби цветовете Сънувам със отворени очи изгубвам се в кошмар. И небето плаче, дъждът …
Вечер, в която карам – без посока. Лутам се из улиците. Усещам го така, сякаш правя обиколка не на града, а на живота си. Минавам през места и квартали, където някога съм оставила част от себе си. Дали е било по-добре, че е останала там, за да не ми тежи в настоящето или пък може …
Толкова години в присъствието ѝ – болка, която ме придружава, където и да отида. Когато ме навести, ми се иска да изкрещя името ѝ. Да я посоча с пръст, за да всички да я видят… с надеждата, че някой ще се притече на помощ и ще я прогони. Като крадец на улицата, който те чака …
Пак ме навести. Болката. Понякога е толкова силна. Във вечери като тази нямам съмнение – тази болка не може да е само моя. Във вечери като тази притихвам. Не говоря и не правя нищо. Вътрешно се опитвам да я понеса, а отвън нищо не се вижда. Това е най-голямата ѝ тежест – че е само …
Вървях и все още премислях думите ѝ. Чудех се защо винаги, когато ти стане комфортно и решиш, че вече си завоювал това, което си искал, животът трябва да те навести. С цялата си тежест. Граници. Тази дума не спираше да излиза от ума ми. Какво означаваха тези граници? Може би, че очертаваме себе си. Ограждаме …
Животът ми – гонитба на сезони. Лятото и пролетта се губят. Есента прелива в зима. Душата ми самотна в парка. Стои. Не тръгва. Всеки ден отивам да я взема. Тялото ми опустява. Липсва му искрица, плам, живот. Душата ми я няма. Гасна като свещ. Изгарям. Сълзите ми се стичат. Не помага. Болката не се …
Беше силна – любовта ми. Уморена е да носи обещания. Ден след ден отслабва и се чудя как успя да се изплъзне. Седим в парка – двете. Говорим си за вчера, днес и утре – дето няма да го има. Изглежда тъжна. Някак е унила. Поглежда ме. Насилва се да се усмихне. Очите никога не …