Любовта ми агонизира. Напивам я с лъжи. Стене, впила нокти във сърцето ми. Боли. Любовта ми беше крехка. Поддържаше живота си с мечти. Делникът ги стъпка всичките. Остави само няколко следи – да напомнят за това, което беше и да натякват за това, което ще боли. Любовта не може да върви сама – трябват ѝ …
Харесваше дъждовни дни – пороят на неизплаканите ѝ сълзи. Разхождаше се по мокрите улици и гледаше хората около себе си. Всички се плъзгаха по повърхността на нещата и пропадаха в дупката на съществуване лишено от смисъл. Утопия не беше, като тях. Душата ѝ гладуваше за същината. Беше пълно с хора, които доброволно предаваха себе си …
Отворих очи. Замръзвах. Беше ранна, есенна утрин. Загърнах се с любимата си черна жилетка. Черното беше любимият ми цвят – дали защото с него не привличах внимание или защото подсъзнателно скърбях за това, което умираше в мен. … Вече бече почти обед, а слънцето напичаше така, както напича само през октомври – изпепеляващо. Продължавах да …
Усещам го. Точно като вирус, който се опитва да превземе тялото ти. Познаваш всеки един симптом. Умората, която чака да се вкопчи в теб още преди да си отворила очите си. Липсата на апетит – не само към храната, а и към живота. Буден си, а не очакваш нищо и не се вълнуваш за нищо. …
Чуваш ли я? … Болката ми. Пак се е завърнала и не ме оставя. Чувам ехото ѝ от дълбините на душата си. Заселила се е там и ме яде отвътре. Като вирус заразява съществуването ми. Храни се със силите, вдъхновението и мечтите ми. Виждаш ли ги? … Сълзите ми! Плача за това, което не се …
Разпространява се бавно като отрова. Появява се изневиделица и намира начин да влезе в тялото ти. Прониква през малка дупчица и си намира път – почти незабелязано. Усещаш само малка, пронизваща болка и не подозираш как скоро ще превземе цялото ти същество. Не можеш да наблюдаваш това, което се случва. Можеш само да го усещаш. …
Още една вечер, в която пиша. За кой? Бих казала за никой, но без адресат творбата увисва в безвремието. Не намира живот, за който да се закачи, спомен, който да ѝ дава подслон. Затова избирам да пиша за теб. Вярно е, че думите ще съживят минало, което отдавна спи. Ще разбъркат емоции, които едва укротих. …
Беше една майска вечер. От тези, когато вятърът нежно разрошва косите ти, а слънчевите лъчи бавно се стопяват зад хоризонта. Утопия ходеше по улиците на малкия град и усещаше някаква свобода. Това беше едн от първите пъти, в които се осмеляваше да направи нещо подобно. Сутринта се събуди с мисълта, че е време да направи …
Животът тече. Дните минават, а всичко, което остава след тях е склуптурата, изваяна от всеки избор. Склуптурата, която побира душата ни. Уж тялото е там, за да я предпазва; да бъде инструмент, с който да преживяваме повече. Казват, че душата не усещала нищо. Страда само егото. Тогава от къде е тази болка? Ако егото не …
Всичко, което се превърне в навик се приема за даденост. Всичко, което се повтаря и всичко, което идва без усилия в един момент губи своята стойност. Спираш да го цениш и се превръща в поредния сив нюанс от ежедневието. От къде знам? Усещам го. Чувствам го с всяка клетка на тялото си. Така както …