Остани! Чуваш ли – не тръгвай. Дори след теб остана нещо. Морски бриз, който нежно ще ме гали, когато твоите ръце ще бъдат само спомен. Детски смях, който ще привиква ехото на твоя глас. Остани! Чуваш ли – не тръгвай. Сълзи се стичат, в опит да отмият болката. Имам само слънчеви лъчи, които да …
Отказвам се от миналото, но нека първо да се помирим. Връщам се назад във времето. Там, където пътят си решихме, че ще споделим. Усещам близост, щастие и намек за любов. За миг решавам, че оставам. После продължавам. Препускам в спомените – някои са избледнели. Почакай! Усещам болка. А, ето те и теб. Виждам как …
Още една събота без теб. Разхождам се на нашето място. Всеки ъгъл ме връща в мигове на щастие. Спомените ме карат да се чувствам още по-самотна. Листата танцуват под мелодията на вятъра. Нещо се случва и ми се иска да ти разкажа. После се сещам, че вече те няма. Отдавна не чакаш да чуеш …
Завиждам… на вятъра, че те докосва на залеза, че го изпращаш на утрото, че всеки ден те вижда. Завиждам… на пролетта, чe я очакваш на морските вълни, че те прегръщат на лястовицата, че я слушаш. Завиждам… на луната, че ти пожелава лека нощ на живота, че го обичаш. –Утопия–
Една празнота, която винаги се настанява в мен в средата на май. Сякаш тъгата е пролетта на душата, а болката птица, която плете гнездо в сърцето ми. Липсата ти се излива като порой от очите ми. Думите засядат на гърлото, а спомените тежат върху гърдите ми. Навън е пролет, а в мен е толкова пусто. …
Понякога човек има нужда от болка. Само през погледа прозиращ зад сълзите, ставаш малко по-осъзнат. Съзерцаваш тишината на собствената си разруха и само тогава си толкова ниско, че можеш да видиш как гълъбът пристъпва; как хората забързано се разминават – всеки потопен в себе си и своя свят. Само тогава напускаш очертанията на себе си …
Пиша, за да разбирам болката. Придавам ѝ форма, а после я изпълвам със спомени… отломки от разбитите мечти, предадената любов, неизплаканите сълзи, пропуснатите срещи, премълчаните думи. Пиша, за да разбирам болката. Придавам ѝ форма, описвам я в детайли, взирам се в нея, а после я усещам как тежи. Танцува върху сърцето ми. Усещам всяка стъпка …
Понякога се разпадам на парченца. Усещам как нещо в мен се счупва … и боли. Отвън съм цяла, а отвътре Всичко в мен кърви. Душата ми е в плен. Недостатъчност, която ме пронизва. Искам да избягам, а стоя. Не ми остава друго. Ровя в себе си и се подреждам. Събирам късчета от спомени И …
Навън е пролет, но вътре в мен е зима. Зюмбюлите разцъфват, а в мен е вечен лед. Слънчев лъч танцува във очите, но тази светлина не стига до душата- там е непрестанен мрак. Пролетта е усещане за свобода- контрастът на емоциите бушуващи във мен. Болката като проливен дъжд се стича по лицето. Птици чуруликат, а …
Умът ми е затвор за черните ми мисли. Виждам светлина от другата страна на клетката. Пред мен е, но е толкова далечна. Осъдена на доживотен мрак. И няма никой – само страх, тъга и много болка. Искам да избягам. Търся свободата. Навън съм. Има други, но аз съм в плен – на моя ум. Давя …